Вечен живот - Страница 18

Мразя такива типове. Имаше един главозамайващо секси свещеник в Малта през трийсетте… но това е друга история.

Сега страните ми горяха и трябваше да положа усилия, за да дишам по-бавно. Изплакване и оставяне до мивката. Когато вече разполагах със солидно количество измита посуда, господин Сноб ми подаде кърпа. Започнах да подсушавам чиниите и да ги трупам на друга купчина. Отново се чувствах неспокойна и изнервена, нещо, което не е привично за мен и определено не ми допадаше. Моите хора бяха свикнали с характера ми; те ме приемаха такава, каквато съм, без да оспорват действията ми или да задават излишни въпроси. Сред тях се чувствах добре. На това място се откроявах прекалено очебийно; осъзнавах, че съм се отдалечила толкова много от обичайните норми на обществото, че покрай тези принципно нормални хора изглеждах като някакъв изрод. Чувствах се некомфортно и исках да се махна. И разбира се, моята изнервеност подсили коефициента ми на противност:

— Предполагам, че това трябва да минава за нещо като Дзен — заявих с тон, който ясно показваше, че исках да бъда Дзен общо взето толкова, колкото ми се щеше да се разболея от чума.

Рейн сведе очи надолу към мен за секунда, но не каза нищо.

Аз съм висока 160 сантиметра, което по мое време беше наистина сериозен ръст за жена. Бях същинска амазонка, сравнена с останалите жени, дори и в Исландия, покрай местните северни върлини. Допреди стотина години минавах за доста висока в практически всяка държава, като се изключи Холандия, където хората направо не знаят кога да спрат да растат. Напоследък обаче, благодарение на по-качествената храна и по-добрите родителски грижи, всички хора край мен са се изстреляли към висините и ръстът ми вече не може да мине дори за средностатистически. Това е адски несправедливо, защото очевидно вече съм приключила с порастването. При това съм приключила много отдавна.

Сега бях вбесена от ръста на Рейн. Бях вбесена от това, че е висок, бляскав и че е най-красивият човек, когото някога съм виждала, независимо дали мъж или жена. Бях вбесена, че е попаднал в полезрението ми и се е настанил в мислите ми с неканена и неочаквана настоятелност.

— Вземи.

Примигнах, все още увлечена в мисловната си тирада, и видях, че Рейн ми подава поредната чиния. Очевидно беше стоял така известно време, без да го забележа.

Грабнах я и я изплакнах с мрачно изражение, представяйки си колко прекрасно би било, ако аз бях графиня, а той — моят беден кочияш. Тогава бих могла просто да го вкарам в леглото си без никакви последствия. Ех, добрите стари времена.

Не че някога съм била графиня де.

За моя огромна изненада Рейн заговори:

— Времето утре ще бъде студено и ясно.

Сега, когато внимавах, успях да доловя лекия акцент, който издаваше холандския му произход. И този акцент, разбира се, беше неустоимо привлекателен. Приех това за поредното му тежко провинение.

— Благодаря за информацията — измърморих.

Подсуших още една чиния, сложих я върху останалите, след което пренесох цялата купчина до един от дървените рафтове, където я очакваха другите й приятели от чиниената тайфа.

— Мисълта ми е, че няма да имаш никакви проблеми с пътищата, когато си тръгваш — продължи той и най-сетне ми проблесна. Аха! — Ясно е, че мястото ти не е тук — произнесе с тевтонска твърдост и ми подаде нова чиния. — Знам, че и сама си стигнала до същото заключение. Очевидно начинът ни на живот те ужасява. — Сви рамене. — Не е за всекиго. Всъщност повечето хора не биха го понесли. Това не значи, че си слаба или нещо подобно.

Той тикна в ръцете ми нова чиния малко по-рязко, отколкото трябваше, докато клокочещият в мен гняв започна да се надига.

— Нека да позная — казах, докато плакнех чинията. — Опитваш се да ми приложиш обърната психология. Да ме вбесиш и да ме накараш да се почувствам нежелана, за да ме мотивираш да остана и да ти докажа, че грешиш. Права ли съм?

— О, не. — Той сведе златистите си, очарователно скосени в краищата очи към мен. — Наистина не го правя. Съвсем сериозно смятам, че трябва да си отидеш. Животът ни е добър, имаме своите уроци и своята работа и последното нещо, от което се нуждаем, е някакво побъркано торнадо, което да профучи оттук и да разруши всичко.

Челюстта ми се стегна и фактът, че той беше абсолютно прав за повечето неща, ме вбеси още повече.

— Всички ще те разберат. — Рейн ми подаде последната чиния и потопи ръце в чистата вода. — Ривър ще те разбере. Не си първата изгубена душа, която си търси лесно спасение — Ривър ги събира като бездомни кучета. — Той разви вдигнатите ръкави на ризата по мускулестите си, обрасли с тъмноруси косъмчета предмишници. — Ню Йорк, Рим или Париж — това са местата за теб. Ярки светлини, големи градове. — Рейн се изсмя язвително. — Не пущинаците на Масачузетс, където няма нищо друго за правене, освен да работиш, да дишаш, да наблюдаваш звездите, луната и падащите листа на дърветата. Просто забрави, че някога сме съществували.

Той ме погледна напрегнато, сякаш съвсем буквално искаше да изтрие от мислите ми спомена за тях. Може би използваше магика. Може би всички тези хора използваха магика непрестанно. Върху перваза на прозореца над мивката имаше малка саксия с някакви билки и аз бързо я погледнах, за да проверя дали листата не се сгърчват, докато той изсмуква силата им. Те обаче си оставаха свежи и зелени и когато отново погледнах към Рейн, той леко повдигна вежди.

Трябва да се отбележи, че постъпвах изумително зряло, защото все още не му бях разбила някоя тежка порцеланова чиния в главата, за да изтрия презрителната усмивка от лицето му.