Вечен живот - Страница 17

Зяпнах я.

Тя направо се кикотеше, докато групичката излизаше през голямата боядисана в зелено врата. Резултат от мача? Ривър — 1 точка, Насти — 0 точки.

Предвид напредналата ми възраст, желанието ми да угаждам на хората съвсем естествено се беше изпарило преди около 440 години. Така че нямаше да ме преследва гузна съвест, ако просто се качах горе и заемех ембрионална поза в леглото, както бях запланувала, пък каквото имаше да става — да става.

Въпреки това…

Наистина се чувствах, все едно Ривър е надделяла над мен. Обзалагам се, че е била убедена как ще откажа да изляза на нощна разходка с нея и останалите природолюбители. Била е убедена, че ще се скатая и в резултат ще получа пълна мивка с мръсни съдове. Крайно досадно. Сега тя без съмнение очакваше от мен просто да се прибера в стаята си и да заема ембрионална поза в леглото. Мислеше, че съм й ясна като отворена книга. Което си беше абсолютно унизително.

Изскърцах със зъби и се насочих към кухнята. Аз съм тук по свой собствен избор, напомних си. Аз съм тук, защото вече не можех да понасям съществуването си на местата, различни от тук. Аз съм тук, защото не мога да различа правилното от погрешното, светлината от мрака. Аз съм тук, защото съм отвратена от себе си. Аз съм тук, защото не искам никой да знае къде съм.

Кухнята беше голяма и слабо осветена. Сигурно е минавала за върха на удобството и лукса някъде през 1935 година. Нямаше миялна машина, която да лъсне до блясък половин тон съдове за две минути, нямаше плотове или стъклени вратички на шкафовете. Имаше високи и отворени дървени рафтове, натъпкани с тежката керамична посуда, която бяхме използвали на вечеря. Стъклени буркани с паста, ориз, боб и зърнени закуски бяха подредени на друг рафт. Големите прозорци показваха мрака навън и отразяваха мижавите лампи на тавана.

Знаете ли кое беше най-хубавото? Моята дружка Рейн стоеше до огромната мивка от шуплест камък и ме наблюдаваше. След малко въздъхна, изви нагоре очи и ми подаде насапунисана чиния.

— Можеш да ги изплакваш — промърмори и ми посочи другата мивка, пълна с чиста вода.

Доказвайки, че съзряването не идва задължително с годините, аз козирувах тържествено и замарширувах към мивката.

— Тъй вярно, хер комендант!

Прехвърлих шала през рамото си, запретнах ръкави, потопих чинията в чистата вода и после я оставих до мивката.

Той ми подаде втора. Изплакване и след това поставяне на оформящата се купчина.

Правех всичко възможно да изглеждам равнодушна, прекалено готина, за да се занимавам с него, и напълно незаинтересована от личността му. Той беше просто една висока неприветлива машина, която ми подаваше насапунисани чинии. Унизителната истина обаче бе, че този тип наистина беше стъписващо готин, а от близостта му направо ми се виеше свят и краката ми се подкосяваха. Изобщо не бях свикнала мъжете да ми действат по този начин.

Принципно не си падам по определени типажи, които да намирам за привлекателни — не е нужно мъжете да бъдат високи или ниски, мускулести, кльощави или едри; цветът на косата или кожата нямат значение. За мен свалките са просто забавление, с тях си убивам времето. Връзките са като някакво леко възпаление, което се появява рядко, и от мен се очаква да го почеша. Последното ми наистина сериозно влюбване приключи трагично, защото половинката ми умря в Индия, когато англичаните най-сетне успяха да присъединят Марата. Беше… хмм… някъде през 1818 година, ако не се лъжа. Това бе началото на британското владичество над една огромна страна, в която нямаше нищо английско, и краят на всичките ми желания да се привързвам истински към когото и да било. Оттогава не съм била влюбена, дори и в някой безсмъртен. Връзките с безсмъртни оставят отвратително усещане за вечност, което просто не мога да понеса. Само си представете — късаш с някого и после рискуваш да го виждаш, може би дори щастлив с някоя друга, в продължение на стотици години. Не, благодаря.

Сега обаче, докато стоях до Рейн и усещах топлината на тялото му, миризмата на чисто, която излъчваха дрехите му, той ми изглеждаше… уникален. Човек, способен да се справи с всичко. Нещо в мен желаеше да обвия ръце около кръста му, да опра буза на гърдите му, точно над сърцето. При тази мисъл страните ми пламнаха. Усещането обаче оставаше. Бях убедена, че би могло да се случи всичко — да падне метеорит, правителството да бъде свалено, да настанат масови безредици — и Рейн просто щеше да пристъпи напред и да разреши проблема, да защити… тази, която е с него. Въпреки цялото му недружелюбно поведение, може би дори неприязън към мен, с него се чувствах… защитена. Бях сигурна, че винаги ще вземе правилното решение, ще направи правилното нещо, пък било то и с нежелание.

Той ми изглеждаше като пълната противоположност на Инси, чиито умения се свеждаха единствено до това да получава каквото иска, да очарова хората, да заобикаля правилата, законите и социалните норми.

Рейн, за когото не знаех нищичко, създаваше впечатлението за солидност, за сила и решителност и аз бях поразена от мисълта, че не бях срещала друг такъв човек. През целия си живот.

Разбира се, той създаваше и впечатлението, че е надменен сноб, така че явно имаше истина в думите „Никой не е съвършен!“. Просто изплаквай и оставяй чиниите до мивката, казах сама на себе си. Примири се, той е просто един неустоим задник, на когото не му пука дали е готин или не, и по-важното — не му пука дали ти си готина или не, защото желанията му да флиртува са нулеви, а умът му видимо е зает с по-възвишени и важни неща.