Вечен живот - Страница 15

Вместо това видях бял гол таван с пукнатина в единия край. Беше студено, а аз лежах върху тясно твърдо легло.

О, Боже. Всичко това се случваше петдесет години след онази нощ. Намирах се в Ривърс Едж. Все още бях тук. А камбанката най-вероятно оповестяваше, че е време за вечеря.

Завъртях се на една страна и се сгуших по-плътно във велурената си риза. Нямах сили да ходя на вечеря. Стомахът ми обаче изръмжа зловещо и гладно, напълно несъгласен с мен и опитващ се да ми напомни, че днес в него не е попадало нищо, като изключим кафето и чипс „Ахой!“.

Леглото проскърца, докато се надигах. Пресегнах се за единия от тежките си рокерски ботуши. Стрелнах с очи незаключената врата и се заслушах, но в коридора беше тихо. Никой не се мотаеше наоколо. Бързо измъкнах метална игла от езика на обувката и я вкарах в една почти невидима дупчица на тока. Натиснах я навътре, поглеждайки отново към вратата. Долната част на тока се отмести встрани, разкривайки кухина. Тежкото древно злато проблесна слабо срещу мен. Неспособна да се сдържа, прокарах пръст по повърхността му, чувствайки извивките на руните и другите символи, чиито имена и предназначение не знаех.

Отново затворих тайното отделение в тока и пъхнах иглата в кожата. Обух си ботушите и се изправих. Все още бе на сигурно място, все още беше скрит. Моят амулет. Или поне половината от него. Единствената половина, която притежавах, съвпадаща напълно с белега от изгаряне отзад на врата ми.

Навън в коридора така и не можах да си спомня откъде точно бях дошла, така че поех в грешната посока, върнах се и в крайна сметка открих стълбището. От долния етаж се носеше миризма на храна и стомахът ми изръмжа отново.

Споменът ми за Сан Франциско беше толкова щастлив. Бях слязла по широко дървено стълбище, не много различно от това, пред което стоях в момента. Само дето коприненият кафтан и златните сандали от онзи купон бяха в ярък контраст с мъжкия пуловер, дрипавия черен панталон и тежките ботуши, които носех сега. Душейки като прасе, търсещо трюфели, проследих топлата миризма на храна, докато не открих трапезарията: дълга, простичко обзаведена стая с дървен под; наистина дълга дървена маса, на която биха могли да седнат поне двайсет човека; големи прозорци без пердета, отвъд които се виждаше чернотата навън; голямо старо огледало с боядисана в златно рамка над камината; и дванайсет души, които ме наблюдаваха с изненада, любопитство и приветливост. Всъщност последното бе изписано единствено върху лицето на Ривър.

— Здравей, Настасия — каза ми усмихнато тя. Разгъна кърпа и я положи в скута си. — Радвам се, че не проспа вечерята! Трябва да си гладна. Седни ето там, до Нел. — Тя ми посочи празното място между двама души върху — ама разбира се — дървена пейка.

Чувствах се като непохватна ученичка от деветнайсети век, докато прекрачвах пейката, внимавайки да не изритам някого с рокерския си ботуш.

— Чуйте ме всички, това е Настасия — обяви Ривър, докато се пресягаше към бял димящ супник. — Тя ще прекара с нас известно време. — Очите й срещнаха моите. — Толкова, колкото пожелае.

— Здрасти, Настасия — каза ми някакво момиче, което седеше срещу мен на масата. Изглеждаше мрачна и сериозна, имаше строг бретон, очила с телени рамки и кожа с маслинов цвят. — Аз съм Рейчъл. Откъде си?

Какво имаше предвид? Къде се бях родила в действителност? Потърсих с очи Ривър за помощ, докато някой ми подаваше голяма купа с… нещо, което изглеждаше като задушен треволяк. Вкусотийка! Отсипах си малко в чинията и подадох купата на Нел вдясно от мен.

— Можеш да ни кажеш къде си родена или къде си живяла напоследък, ти решаваш — уточни Ривър.

Определено нямаше да се задържа тук за дълго, така че нямаше нужда да си изпявам майчиното мляко.

— На север. Там съм родена. Иначе напоследък живях в Англия и идвам от там.

— Аз съм от Мексико — каза ми Рейчъл. — Там съм родена.

— Яко — промърморих, докато поемах следващата купа, пълна с нещо оранжево на буци. Сладки картофи.

— Нека всички да се представим — предложи Ривър. — Между другото, Настасия, това, което ядем, е отгледано тук, в нашата ферма. Много сме горди с градините си. Ще ги видиш утре. Всичко е екологично чисто и напълно балансирано като енергийни стойности.

Каквото и да означаваше това.

Кимнах и погледнах към скромното количество храна в чинията си. Имаше някакъв буламач, напомнящ за боб (може би гиноа), оранжевите сладки картофи и зелениката, която ми навяваше асоциации с преживящи крави.

Това, което наистина исках, беше суши. С бутилка добро горещо саке. Огледах се с надежда за някакви винени бутилки, но не видях такива. Моля ти се, Господи, много ти се моля, нека някъде наоколо да има вино.

— Аз съм Солис — представи се някакъв мъж с вид на спасител, който беше седнал до Ривър. За малко да се изсмея, защото да кръстиш някого така беше малко пресилено, но по-късно научих, че това е семейно име и се изписва по различен начин. Имаше загоряла кожа, къса тъмноруса коса и брада с почти червеникав отенък. Странно красивите му лешникови очи бяха засенчени от дълги мигли.

Както Ривър ми беше обяснила, имаше четирима учители: Ривър, Солис, Ашър (който беше гадже на Ривър) и Ан. За разлика от повечето училища, където човек лесно можеше да различи учениците от учителите заради разликата в годините, тук първоначално бе трудно да разбереш кой какъв е. Ривър изглеждаше най-стара сред учителите, но един от учениците, Джес, всъщност изглеждаше по-възрастен от нея. Той беше слаб старец с вид на човек, сблъскал се с повече трудности и страдания през живота си, колкото и дълъг да беше, отколкото аз за четири века.