Вечен живот - Страница 14

— Хоуп.

— Здрасти, Макс — казах с широка усмивка. Чувствах се замаяна, безтегловна, прелестна и неустоима.

— Навършила ли си годините, на които ти е позволено да пиеш това? — В думите му се долавяше почти незабележима сериозна нотка. Макс продуцираше филми в Лос Анджелис и беше голяма звезда. Не беше безсмъртен. На купона имаше само няколко от нас.

— Страх те е да не дойдат ченгета и да те закопчаят, задето даваш алкохол на малолетни? — попитах нахално.

Примигнах, чувствайки внезапна тежест в клепачите си. В следващия миг цялата ситуация стана истерично забавна, толкова, ама толкова забавна, че се почувствах като най-щастливия човек на света. Това беше най-великото парти на всички времена.

— Нещо такова — отвърна Макс, нагласи очилата върху лицето си и ме изгледа от височината на ръста си.

— Брей! — възкликнах, зазяпана в мехурчетата на шампанското, които бавно, съвсем бавно се издигаха към повърхността на златиста течност. — Бога ми, ами че аз мога да видя всяко мехурче. Толкова е красиво.

Беше ли казал Макс нещо, на което трябваше да отговоря? Нямах представа. Точно в момента беше жизненоважно да наблюдавам как се издига всяко мехурче в шампанското, преди да се пръсне на повърхността. Ако успеех да се отдам изцяло на това занимание, то щеше да ми разкрие всички тайни на вселената. Бях сигурна в това.

— Ох, дяволите да го вземат — изсумтя Макс. — Роджър? Родж! Някой да не е сложил дрога в шампанското?

Роджър се изхили, отклонявайки вниманието ми от мехурчетата. Той продължаваше да щрака с фотоапарата си, от който по пода се сипеха сивкави квадрати с бели рамки. После в сивотата бавно изплуваха лица, усмивки и цветове.

— Да, човече — отговори Роджър. — Най-добрата стока, която може да се намери в Бъркли!

Макс простена и грабна чашата от ръката ми. Това ме паникьоса.

— Не! — изкрещях. — Трябва да наблюдавам мехурчетата! — Светът ми щеше да се срине, ако не изпълнех своята мехурена мисия. — Върни си ми я!

Макс държеше чашата високо над главата ми.

— Хоуп, недей. Прекалено си млада за това. Изобщо не трябва да си тук. Господи, ако дойде полиция…

— Върни си ми я! — извиках отново. Опитах се да скоча, за да хвана чашата, но вместо това се олюлях като върба насред ураган. — Ох. Ох. Виж, мога да видя всичките си ръце. — Когато движех ръката си, тя оставяше следа от сенчести ръце след себе си, сякаш някой ме снимаше на забавен каданс. Беше изумително.

— Хоуп, ти си невероятна — заяви внезапно озовалата се до мен Дженифър, след което ме прегърна през кръста.

— Знам! — ухилих се аз. — Виж ми ръцете!

— Хоуп! Хоуп! Ела тук! — Някой ми махаше от оранжевия велурен диван. Обувките ми се видяха като прекалено голямо бреме, така че ги изритах встрани и раздвижих пръстите на краката си сред влакната на дебелия бял килим.

Досегът на стъпалата ми с вълната обаче ме напрягаше прекалено много.

— Не — заявих на глас, — трябват ми обувките.

Седнах на пода, за да се обуя, и май повлякох Дженифър със себе си. Миг по-късно двете лежахме върху белия килим и се хилехме, загледани в тавана.

— Хоуп, толкова си хубава — заяви Дженифър.

— Хоуп, защо си на земята? Толкова си глупава понякога. — Надвесилият се над мен Инси ми се усмихна, след което легна върху килима от другата ми страна. Тримата се загледахме в кристалния полилей на Макс над главите ни.

— Здрасти, Майкъл — казах, горда, че бях успяла да си спомня настоящото му име.

— Хоуп е толкова красива — сподели с него Дженифър.

Инси й се усмихна широко и тя го загледа хипнотизирано, забравила да диша.

— Хоуп? Какво ще кажеш да закарам теб и някои от останалите по домовете ви? — произнесе бавно Макс. Очите му бяха мили зад очилата с рогови рамки, но като цяло изглеждаше напрегнат и прекалено строг с полото си и официалния панталон с права кройка. — Няма проблем, нали? Било е глупава идея от страна на Роджър да ви покани. Може би след няколко години вече спокойно ще можем да купонясваме заедно, а?

— Хоуп трябва да идва на всички купони! — настоя Дженифър. — Не може да има купон без Хоуп.

Усмихнах се на Макс. Усещането беше, сякаш гледам нагоре през дълъг, предълъг тунел.

— Не може да има купон без мен — напомних му.

— Така си е! — отсече Инси. — Имаме нужда от Хоуп!

Едно момиче, което стоеше на няколко крачки от нас, чу думите му и ги повтори, все едно бяха най-новата му мантра. След минута всички на долния етаж в огромната къща на Макс скандираха:

— Имаме нужда от Хоуп! Имаме нужда от Хоуп!

Фактът, че говореха за мен, двузначността на това, което крещяха, това, че бях толкова красива, обичана, желана и популярна — всички тези неща ме караха да се чувствам толкова весела, толкова щастлива, толкова прекрасна. Исках този миг да продължи… вечно.

— Всичко е наред, Макс — промълвих сънливо. — Аз съм на четиристотин и… — математиката малко ми се опъваше в момента — и шейсет. На-пъл-но е законно да съм тук.

Инси избухна в смях до мен, Дженифър се хилеше объркано, а Макс въздъхна и завъртя очи.

Нямам спомен как съм се прибрала вкъщи от този купон.

Макс беше починал преди две години, видях го по новините. Беше на седемдесет и четири.

А аз все още изглеждам на седемнайсет.

И, да, като се замисля, това може би беше последният път, когато съм се чувствала щастлива.

* * *

Звукът на камбанка в далечината ме накара да отворя очи. Отчасти очаквах да видя младия Макс, надвесен над мен със загрижено изражение, очаквах да почувствам досега на тънката индийска коприна по тялото си и вече се чудех на кой купон ще отида тази вечер.