Вечен живот - Страница 75

Стигнахме при къщата, докато слънцето зад нас бързо потъваше отвъд хоризонта. Вътре ухаеше на готвено, на паркетин и на зелените клонки, подготвени за коледната украса на къщата. Исках да легна върху твърдото си легло и да не стана никога повече.

Ривър и Солис ме изпратиха до стаята ми и изчакаха, докато отворя вратата и вляза.

— Ще дойдеш ли после да хапнеш? — попита Ривър с приятния си мелодичен глас. — Или да ти донеса нещо тук?

Гледах я неразбиращо, все едно ми говореше на някакъв чужд език.

— Ще ти донеса нещо — реши тя, а аз мълчаливо затворих вратата.

Никой не знае, казах си наум. Никога не бях казвала на никого и никой никога нямаше да научи. Аз бях единствената оцеляла, която бе видяла как майка й и брат й убиха човек, как главата на баща й се търкаляше по пода. Аз бях единственият човек, който знаеше, че съм последната от бащиния ми род и че неговата магика е погребана нейде дълбоко в мен. Докато нещата стояха по този начин, никой нямаше да ме преследва, никой нямаше да се опита да ми отнеме силата. Това беше моята тайна.

Двайсет и пета глава

Някак успях да продължа с обичайния си ритъм на живот. Ежедневните задачи придаваха усещане за смисъл и структура на ежедневието ми — знаех къде трябва да бъда и какво трябва да правя във всеки един момент. Можех да се справям със задълженията си, без да влагам много мисъл в тях: метене на листа от верандите, почистване на печката, носене на дърва, засяване на зимна ръж в кухненската градина. Движенията ми бяха механични, а всички ми се струваха извънредно мили в отношението си към мен, като се изключат Нел и Рейн, които ме избягваха.

— Майка ми е била продавана три пъти, преди баща ми да я откупи — каза ми Брин един ден, докато тупахме килимите. И двете бяхме привързали шалове през устите си, а прахолякът изпълваше въздуха край нас. Гласът й беше приглушен, но различавах ясно какво казва. — Отнели й другите деца, които имала. Нито едно от тях не било безсмъртно, така че по-късно или не успяла да ги открие, или вече са били на преклонна възраст, с единия крак в гроба.

Бях погълната от историята.

— Сега обаче тя е… щастлива — продължи Брин, зареяла поглед в далечината. — Все още е влюбена в баща ми. Обича нещата, с които се занимава. Наистина се наслаждава на живота си като безсмъртна.

Всеки имаше истории, ужасни или хубави. Всяка биваше извадена на бял свят, анализирана, разказана и след това сбутана настрана. Ставаше дума за неща, които се бяха случили; те не се случваха в настоящето.

Докато мозъкът ми се опитваше да смели тази идея, в ежедневието ми се появиха някои трудности. Забравих да преместя мокрите юргани и одеяла от пералните в сушилните и те плесенясаха. Трябваше да изпера проклетиите още три пъти, защото скъпите и екологично чисти перилни препарати, които Ривър беше купила, бяха пълни боклуци. Искам да кажа, че изобретяването на белината си беше стъпка напред в човешката еволюция, нали така? Тя щеше да свърши работа незабавно. Въпреки това беше същинско облекчение да се дразня и да псувам заради проблемите с прането, вместо да изпадам в депресия заради нещо друго.

На следващия ден бях в един от килерите, затънала до колене в стъклени съдове, които бършех от праха, опитвайки да се фокусирам върху настоящето, защото, както всички се убедихме, разходките из миналото си бяха шибан кошмар. През един процеп във вратата на килера виждах Рейн и Нел, докато миеха семплия железен полилей, който висеше над масата за хранене. Нел каза нещо и крайчецът на устните на Рейн се изви в полуусмивка. Някогашното напрежение между двамата беше забравено и простено. Това накара сърцето ми да се стегне.

Ядохме репи в продължение на три последователни вечери.

Демоничната кокошка отново ме клъвна по ръката и ми пусна кръв. На косъм й се размина да не й извия врата.

Солис учтиво ми предложи да се пробвам отново с гадаенето. Явно беше един от онези хора, следващи философията, че е най-добре да се качиш отново на коня, от който си паднал. Понеже личната ми философия беше да казвам майната му, казах майната му на това. Той ме записа за допълнителна работа в графика.

След инцидента с изкаляния под Нел ме избягваше старателно, но го правеше много умело и се съмнявах някой друг да го е забелязал. Въпреки това не пропускаше да ми погоди някой и друг гадничък номер от време на време. Откривах джобовете на палтото си пълни с кал, обувките си мокри, а храната — пресолена. Не я бях виждала да прави тези неща, да не говорим, че някои от номерата бяха трудни за изпълнение без помощта на магика. Аз обаче знаех, че е тя — тънката й надменна усмивка и многозначителните й погледи бяха предостатъчни доказателства. Така като се замисля, исках да извия врата не само на онази кокошка, ами и нейния. Или пък може би трябваше да я пребия с кокошката.

Сънят ми беше дълбок и лишен от сънища благодарение на чайовете, които Ривър ми приготвяше преди лягане.

Една нощ усетих как някой ме хвана за рамото и ме разтърси силно. Събудих се на мига и се изправих рязко, отворила уста, за да изпищя… когато Рейн ми каза:

— Тихо! Внимавай да не събудиш някого!

Сграбчих ръката му с двете свои и пробвах да го ухапя.

— Престани! — каза той раздразнено. Раздразнението не беше равносилно на варварска кръвожадност, така че наистина престанах и преместих очи от него към вратата. Усетих се, че напълно съм забравила заклинанието си за заключване. Забравях го вече за втори или трети път. Бях пълна идиотка.

Отблъснах ръката му и се присвих назад, припомняйки си за тъмните заклинания в стаята ми, за спомена си с мародера от онази нощ, както и за това, че някой в тази къща ме мразеше и ми желаеше злото… После обаче се сетих, че ако беше искал да ме нарани, щеше да го направи, докато спях, а не да ме буди преди това.