Вечен живот - Страница 72

Сънищата дойдоха също както някога. Лошите сънища, които бяха наполовина спомени. Присъниха ми се и други неща, те не бяха спомени, а събития, които наблюдавах сякаш нейде отвисоко.

Видях моята тайфа, Боз и Иносенсио, Сисили и Кейти. Четиримата бяха в кола и се движеха по някакво мрачно шосе с множество завои. Караха прекалено бързо, имах усещането, че се състезават с някаква друга кола с нормални хора вътре, може би тийнейджъри. Шофираше Боз. Инси изглеждаше по-малко луд от последния път, когато го бях видяла, но все още нямаше нищо общо със старото си аз. Беше късно и местността бе огрявана единствено от слабата лунна светлина. Двете коли вземаха завоите толкова бързо, че поднасяха. Колата на Боз водеше. Кейти седеше на предната седалка, а Инси и Сисили наблюдаваха другата кола през задното стъкло. И четиримата ми се струваха като някакви гротески, лицата им бяха изкривени от превъзбудата на предизвикателството. Бяха прекалено шумни, прекалено диви, прекалено безразсъдни и безотговорни. Само преди два месеца самата аз пасвах перфектно в компанията им.

Тази история щеше да свърши зле.

Маневрите, които предприемаха автомобилите, ставаха все по-дръзки. Кейти и Инси крещяха нещо на хората от другата кола, дразнеха ги и размахваха средни пръсти, В очите на Инси имаше някакъв странен блясък, чието значение не можех да разгадая. Видях как лицето на другия шофьор се изопва, видях как кокалчетата на ръцете му, стискащи волана, побеляват. Изражението на приятеля му, седнал до него, се промени, гневът беше заменен от страх. Той се бе вкопчил в дръжката на вратата, изпънал тяло назад, сякаш блъскаше с крака си по въображаема спирачка. Говореше нещо на приятеля си, но той не му обръщаше внимание, прекалено бесен на Боз.

Не исках да гледам повече.

Случи се в най-високата точка от пътя. Със свистене на гуми Боз взе поредния завой толкова рязко, че едно от колелата му излезе извън шосето и увисна за секунда над бездната. Инси и момичетата изпищяха от ужас и превъзбуда. Боз превключи на по-ниска предавка и колата им се изстреля напред, стъпвайки отново на пътя.

Другата кола обаче не извади подобен късмет. Шофьорът явно бе решил да рискува всичко, за да настигне Боз. Той познаваше добре пътя, явно се бе състезавал тук и друг път. Само дето не беше участвал в подобни надпревари със стотици различни коли в продължение на последните петдесет години. Взе завоя по същия рязък начин, задната му гума излезе от пътя… и колата му пропадна назад към бездната. Видях ужаса в очите на хлапетата, извитите им като нокти на граблива птица пръсти, отворените им в беззвучен писък усти. Колата им се завъртя веднъж, а после още веднъж, докато се търкаляше надолу по склона, двигателят се блъсна в някакъв камък и последва експлозия. Пламъците на запалилия се бензин изригнаха нагоре в нощния мрак.

Боз спря горе на пътя. Четиримата ми приятели се надвесиха над ръба на пропастта, загледани в огъня. Момичетата бяха притиснали ръце към устите си, очите им блестяха от адреналиновия прилив. Боз и Инси изглеждаха шокирани, но се насилиха да се изсмеят нервно. Те бяха убили онези момчета. Боз, Инси и останалите действително ги бяха убили. Случилото се караше онази история с парализирания таксиджия да изглежда като училищна лудория. Дори и в съня усетих студа в стомаха си.

Инси се обърна към Боз:

— Трябва да открием Насти — не чувах гласа му, но въпреки това разбирах какво казва. — Виж само какво шоу пропусна!

Самата мисъл, че онази Насти, която те познаваха, не би искала да пропусне нещо подобно, беше отвратителна и отблъскваща.

— Хубаво, Инси — заяви Сисили. — Писна ми вече от всичко това! Хайде да я намерим.

Боз кимна със сериозно изражение, все още загледан надолу в пропастта. После вдигна глава и погледна право в очите ми, все едно действително можеше да ме види, надвиснала над тях.

— Така е — каза той. — Време е да я намерим.

Изправих се в леглото си, борейки се за въздух, и натиснах ключа на лампата. Бях сама в стаята си. Все още се намирах в Уест Лоуинг. Случилото се току-що беше просто ново видение, от което разбрах, че някогашните ми приятели все още не знаеха къде съм. Въпреки това бях разпознала хълмовете и онзи път с много завои.

Боз, Инси и момичетата бяха в Калифорния. Те бяха дошли в Америка.

Двайсет и четвърта глава

Можех да усетя трудно прикриваното нетърпение на Солис.

Което, разбира се, само правеше нещата по-лоши. Опитах отново. Изпуснах въздуха от гърдите си, опитах да прогоня мислите си и да прочистя съзнанието си. Да постигна съвършена неподвижност. Нещо, което ми бе толкова неприсъщо, предвид начина ми на живот, колкото да разперя криле и да литна. Когато реших, че съм готова, погледнах отново в голямата купа с вода. Вдишване, издишване.

— Какво е водата? — попита той. Гласът му беше толкова тих, че едва го чувах.

Спомних си думите му и промърморих:

— Водата е живот и смърт, светлина и мрак, твърдост и мекота. Водата е минало, настояще и бъдеще. Тя е течна, твърда и газообразна. Тя е нежна като дъжд и ужасяваща в разрушителната си мощ. Тя е всезнаеща и разкрива дори най-добре пазените тайни. — Вдишвах и издишвах, опитвайки да се движа възможно най-малко. — Водата ми разкрива истините за самата мен.

Зачаках. Това беше третият ми опит. Гадаенето с помощта на вода по идея трябваше да бъде по-лесно от другите методи за гадаене, но въпреки това изискваше известни умения. От мен се очакваше да ги овладея. Само дето продължавах да се дъня.