Вечен живот - Страница 70

Както и да е. Бях прекарала там два дълги месеца и повярвайте ми, човек не може да придобие представа какво представлява една монахиня, докато не види немска монахиня от края на деветнайсети век. Манията за чистота на тези жени достигаше до непонятни висоти. Никакви глупости, само съвестно, методично, ежедневно търкане. Ако тези монахини управляваха държавата, Германия щеше да спечели Втората световна война. Адски целеустремени монахини.

Дори и те обаче щяха да се впечатлят от предколедната чистаческа фиеста в дома на Ривър. Да, нещата бяха толкова кошмарни. Прозорците се миеха отвътре и отвън, стените се забърсваха, подовете се прахосмукираха, премитаха и след това минаваха с парцал. Всеки гардероб или шкаф се отваряше, проветряваше, почистваше и подреждаше. Оформяше се все по-голяма купчина от неща, които щяха да бъдат продадени на дворна разпродажба, когато времето се затоплеше. Беше шибано невероятно. Напоследък не ми се случваше нищо друго освен чистене. Рейн гледаше да не ми се пречка, въпреки че от време на време го забелязвах да ме гледа. Нел обикаляше наоколо със захаросана усмивка и я видях да работи с него на няколко пъти. Изглеждаше щастлива като свиня в кочина. Животът ми се виждаше, общо взето, нормален, като се имаше предвид, че се бе завъртял на сто и осемдесет градуса спрямо това, което възприемах като „нормално“ преди три месеца.

Една вечер по време на лудото чистене бях буквално на ръце и колене върху кухненския под и търках плочите. За ваше сведение, плочите бяха от камък. Камъните по правило са мръсни. Това им е в шибаната природа. Аз вървях срещу природата им в опитите си да ги изчистя.

Никой не бе възприел логиката на разсъжденията ми, така че ето ме тук, на ръце и колене.

Една наистина талантлива търкачка с дългогодишен опит в почистването на каменен под сигурно щеше да приключи с гигантската кухня за около два часа. Аз вече навлизах в рамките на третия си час и бях започнала да псувам преди четирийсет минути. Говоря свободно около пет езика, въпреки че понякога използвам остарели граматически конструкции или идиоми. Мога да псувам изразително на още три.

И го правех.

Полагах усилия, за да не се забавлявам, докато гледах как трупаната с месеци мръсотия се отмива и бледите цветове на камъните се разкриваха пред очите ми под досега на насапунисаната ми четка.

— Тъп, шибан, твърд, шибан, тъп камък — нареждах тихичко. — Дали ако бяха сложили линолеум, това щеше да им убие прелестната селяндурска атмосфера? Не. Можеха да си вземат поне една шибана бърсалка за подове. Но неее. Трябва да търкам с трижди проклета и съвсем автентична шибана четка.

Продължавах с коментари в същото интелектуално русло, когато чух задната врата да се отваря и затваря. В последно време бях доста по-бдителна, така че приседнах на пети и се заслушах. Между задната врата и кухнята имаше дълго антре с гардероби покрай стените и място за кухненска посуда, която не се използваше твърде често. Чух как някой изтръсква обувките си от снега, а после и шумолене на палта.

После долових и гласовете. Мъжки и женски. Кой ли беше това?

Изправих се бавно и безшумно, след което взех един от дългите кухненски ножове от магнитната му стойка на стената. Беше дълъг петдесетина сантиметра и адски остър. Нямаше да ми помогне, ако някой използваше магика върху мен, но поне ме накара да се почувствам по-добре. Коленичих отново, плъзнах ножа под един от ниските шкафове и се заслушах.

Затворих очи и издишах много бавно. Дишането ми стана по-бавно и по-плитко. Започнах да долавям звуците по-ясно.

— Можеш! — настоя разпалено жената.

— Не — каза мъжът.

— Можеш! — повтори жената. Спонтанно, сякаш бях усетила някаква специфична миризма във въздуха, разпознах на кого принадлежат гласовете. Това бяха Нел и Рейн. Тя искаше нещо от него, а той й отказваше с безчувствена студенина. В гласа му обаче се долавяше някакво колебание. Тя го усещаше и продължаваше да го притиска.

Слушах с приведена на една страна глава, също като във филмите. Двамата се бяха вкопчили в словесната си схватка. Това, за което говореха, се отнасяше за тях, а не за някого другиго, като например за мърлявата ви разказвачка. Така че, поне доколкото можех да преценя, Нел не молеше Рейн да ме убие.

Гласовете им затихнаха, но аз можех да почувствам копнежа й, молбата й, която не трябваше да изглежда като молба. Беше близо до точката, в която щеше да се пречупи.

Усещам ги тези работи, а? Но всъщност кой от нас не е имал мъчителен разговор с някого, който не споделя любовта му? Разговор, проведен шепнешком, за да не го чуе никой друг.

Отворих очи, потопих четката си в кофата със сапунена вода и пробвах да информирам достатъчно ясно влюбените гълъбчета за присъствието си, за да не ги поставям в неловка ситуация. Отворих уста и запях с цяло гърло:

— Пооолюшвай се леееко, красииива кареееетооооо. Ела, за да ме отвееедеш у домааааа…

Тишина.

— Пооолюшвай се леееко… — започнах отново и в този момент Нел се появи на вратата. Лицето й на английска девица бе зачервено от гняв. Тя ме стрелна с очи и видя какво правех. Беше облечена очарователно, с бели ботуши, украсени с кожа, тесни дънки, късо пуловерче с цвят на слонова кост и шикозна кадифена лента през челото.

Самата аз бях с мръсни дънки, два пъти по-мръсна и подгизнала от вода тениска (бях се оляла, докато пълнех кофата), без грим, с потна и светла коса, прибрана зад ушите ми (възмутена забележка към Ривър: заради теб изглеждам по този начин!).