Вечен живот - Страница 28

— Какво става, модир? — попита Ейдис.

— Нямаме време за въпроси! Побързайте!

Следващият трясък отекна в ушите ми, докато намъквах краката си в зимните си пантофи, направени от кожа на лос и поръбени със заешка козина. В стаята беше страшно студено; огънят бе угаснал и каменните стени бяха покрити с дантели от скреж.

В коридора налетяхме на по-големия ми брат, Зигмундур, който на петнайсет вече бе висок колкото баща ми. Държеше за ръка малкия ми брат, Хаакон. Тинна, най-голямата ми сестра, вече се бе увила в дебел вълнен шал, а жълтите й плитки се спускаха пред раменете й.

— Хайде, деца, побързайте! — Майка ми се завъртя на пети и хукна към централното стълбище. Тичахме толкова близо зад нея, че косите й ни шибаха през лицата.

На първия етаж ни посрещнаха крясъци и шум от тежки стъпки. След миг видяхме хората на фадир, въоръжени с мечове и лъкове и облечени в тежки кожени брони. Притиснахме гърбове в каменната стена, докато те минаваха покрай нас, крещейки заповеди. В колона по един се насочиха с бърза крачка по тясното задно стълбище, което се виеше спираловидно надолу в посока, обратна на часовниковата стрелка. Зигмундур бе обяснил на мен и на Хаакон гениалността на дизайна му — ако си се насочил надолу, за да защитаваш замъка, дясната ти ръка с меча разполага с достатъчно пространство, за да сече нападателите. Ако пък си нашественик, който се качва нагоре, нямаш място отдясно и си принуден да заемеш нетипична бойна стойка.

Нов мощен трясък, ново разтърсване. От камъните над нас се посипа прах, която ме накара да кихна.

— Модир, какво става? — попита седемгодишният Хаакон. Той беше прекарал последните две седмици на легло с висока температура и в момента бе блед, със синкави кръгове под очите.

— Нашественици от север — отвърна майка ми кратко, докато ни водеше към кабинета на татко. — Вече са преодолели външната стена.

Двете с Ейдис се спогледахме с разширени очи. Гръмотевичният звук се чу отново и Тинна се вкопчи в ръката ми.

— Това е таран — прошепна тя.

Докато тичахме по коридора, майка ми събаряше факлите от металните им поставки по стените. Те падаха по земята сред дъжд от искри и всичко зад нас потъваше в мрак.

Достигнахме кабинета на татко. Майка ми заключи с голям месингов ключ, а после двамата със Зигмундур залостиха вратата с тежка дървена греда, която пъхнаха в скобите й. Ние с Хаакон и сестрите ми се сгушихме край камината, а майка ни отиде до масивния дървен шкаф на фадир и го отключи бързо с треперещите си пръсти. Когато вратите се разтвориха, Зигмундур пристъпи напред и взе най-големия меч от стойката му. Беше с няколко сантиметра по-висок от мен, прав и остър, с проста дървена ръкохватка, обвита с кожени ленти.

Майка ми огледа бързо оръжията, след което взе едно за Тинна. Ръцете на сестра ми се огънаха под тежестта му. После дойде ред на Ейдис. Тя беше на дванайсет години и бе обучавана да борави с оръжие още от шест, но обикновено използвахме по-малки кинжали и се преструвахме, че са мечове. Самата аз бях на десет и протегнах ръце. След миг колебание мама ми подаде къс меч, дълъг може би към половин метър. Дори Хаакон получи кинжал, който заразглежда, ококорил очи.

— Къде е фадир? — попита Зигмундур, докато се навеждаше, за да надникне през тесния прозорец.

— Долу, с останалите мъже.

— Ти ще си вземеш ли меч, модир? — поинтересува се Хаакон, който продължаваше да се възхищава на кинжала си.

— Имам нещо по-могъщо.

Модир бръкна в деколтето на нощницата си и извади тежък амулет, същия, който толкова обичах да съзерцавам. Сядах в скута й, вземах го в ръце и го разглеждах, но тя така и никога не го бе свалила, никога не ми бе дала да го пробвам. Беше кръгъл, широк почти колкото дланта ми, с плосък полупрозрачен млечнобял камък по средата и с диаметър около пет сантиметра. Навсякъде около камъка бяха гравирани символи. Някои бяха руни от нашата азбука, които разпознавах, но други не бях виждала никога. Веднъж я бях попитала от какво е направен и тя ми бе отвърнала: „От злато. От злато и могъщество“.

Сега тя взе амулета в ръце и сключи длани край него. Докато поредният удар разтърсваше стаята, мама затвори очи и започна да припява.

* * *

Събудих се със стон, по лицето ми се стичаше ледена пот. Задната част на врата ми гореше и аз бързо смъкнах тънкия шал, с който бях спала, прокарвайки пръсти по набръчканата кожа на белега.

Този сън не ме беше спохождал от много време. Тръснах глава, все още задъхана, след което се изправих колебливо на треперещите си крака и отидох до банята, където наплисках лицето си с вода. Това не беше сън, разбира се. Беше спомен. Споменът за майка ми, която се опита да спаси живота ни в онази нощ. Тя нямаше как да знае, че събирайки всички ни в кабинета на баща ми, всъщност ни беше обрекла на смърт.

Всички освен мен.

Беше ми трудно да дишам. Намокрих врата си, след което отново вързах шала. Върнах се в стаята, дръпнах тежките хотелски пердета и видях, че слънцето изгрява — бях спала около шест часа. Веднага щом дишането ми се успокои, облякох дрехите си, седнах пред хотелския компютър и започнах да търся автокъщи за стари коли.

Три часа по-късно кръстосах ръце пред гърдите си, усещайки как ледените пипала на есента пропълзяват в колата — моята очукана кафява кола втора ръка, която си бях купила тази сутрин от някаква безименна автокъща извън Бостън. Двигателят беше изключен, както и отоплението, и усещах как започвам да треперя. Въпреки че слънцето грееше ярко сред малките облачета в небосвода, температурата беше едва към четири градуса.