Вечен живот - Страница 21

В трапезарията нямаше никого и аз се насочих към кухнята, душейки въздуха. Бавно бутнах тежката врата и в рязък контраст с тихата, празна и сивкава трапезария, кухнята се оказа изпълнена с топлина и оживление. Светлините бяха включени, хора разговаряха и се смееха, а във въздуха се носеше цял букет от аромати.

— Настасия!

Завъртях глава и видях Ривър, която ми се усмихваше.

— Мислех да си взема малко кафе… — започнах.

— Закуската все още не е готова. По-голямата част от другите още се занимават с домакинската работа.

— Аз никога не закусвам. Но виж, кафе…

— Ела тук — нареди ми Ривър и за моя изненада краката ми й се подчиниха. — Дай да ти видя ръцете.

Какво беше това? Щеше да ми проверява ноктите? Вдигнах ги, за да покажа, че под тях няма никаква мръсотия, благодарение на продължителното ми къпане снощи. Или пък щеше да ми гледа на ръка? На това странно място всичко ми се струваше напълно възможно.

— Имаш невероятни ръце — заяви Ривър с доволен тон. — Силни ръце. Ето, заеми се с това.

— Ъ?

Ривър нави ръкавите ми до лактите и аз трепнах, когато хвана шала ми и го прехвърли над рамото ми, за да не виси пред мен. После грабна ръцете ми и буквално ги натика в една голяма купчина топло тесто, която лежеше върху дървената маса подобно на гигантска ларва.

Замръзнах на място.

— Ама…

Ясните жълто-кафяви очи на Ривър погледнаха дълбоко в моите и тя произнесе меко:

— Знам, че знаеш как да месиш хляб.

Страните ми се изчервиха; тя, естествено, беше наясно с факта, че много безсмъртни бяха родени, преди да бъдат създадени фабриките за тестени изделия, и повечето от нас (или най-малкото жените) най-вероятно са месили собствения си хляб хиляди пъти. Освен, разбира се, ако не са се родили богати и някак са успели да останат богати през целия си живот.

Самата аз бях родена богата, но по времето, когато бях на десет години, вече бях бедна като селянка. Живяла съм във ферми, в няколко различни ферми, докато не установих, че градовете ми допадат повече.

И, да, знаех как да меся хляб.

— Правила съм го преди много време — промърморих, все още без да помръдвам. Наистина много време. Нещо като стотици години.

— Да — каза Ривър още по-меко. — Така е. Но човек никога не забравя как се меси.

Тя постави ръце върху моите и с лек тласък ме накара да загреба тесто, след което натиснахме ларвеното нещо напред, събрахме страните му и натиснахме отново.

В другия край на стаята някой — Чарлз ли се казваше онзи тип с яркочервената коса? — започна да пържи бекон в железен тиган върху старомодната печка. Чернокожото момиче — май се казваше Брин — извади няколко форми за хляб от фурната и ги постави върху чистата покривка на масата. Прясно опеченият хляб беше златист на утринната светлина и от него се вдигаше пара.

Да! Надуших кафе. Да! Благодаря ти, Господи, благодаря ти, Брама, благодаря ти, свети Франциско, или който там се беше погрижил за мен. Бъдещето ми беше белязано от знака на кафето!

Осъзнах, че Ривър ме е оставила и е започнала да пълни кани с ябълков сайдер. Аз обаче продължавах да меся хляба, дланите и ръцете ми се движеха автоматично, следвайки познатите движения.

Когато вдигнах очи, видях, че Брин ми се усмихва.

— Добре се справяш — похвали ме тя, докато бършеше потта от челото си.

Промърморих нещо неразбираемо и точно тогава осъзнах, че не помнех кога за последно някой ми е казвал, че се справям добре с нещо. Всъщност нещата, които правех добре, не бяха много. Не и напоследък.

— Ето. — Ривър поднесе тежка порцеланова чаша към устните ми и без да вадя ръце от тестото, отпих глътка горещо кафе, примесено с мляко и леко подсладено. Това беше най-съвършеното шибано кафе, което някога бях пила.

Мисля, че простенах от удоволствие, защото Ривър се разсмя. Изглеждаше красива, загорялото й лице беше поруменяло от топлината на кухнята. Вързала бе на опашка сребристите си коси, но няколко косъмчета се бяха измъкнали и висяха пред лицето й. Отпих нова глътка кафе и си помислих, че тази жена е на почти хиляда и триста години. Което бе необичайна мисъл дори и за безсмъртен и аз трябваше да поразсъждавам по-сериозно над нея, но точно в момента това прелестно силно кафе се плъзгаше по гърлото ми, чувствах се будна и с прояснено съзнание, изобщо не ми беше лошо… пък и викингският бог тъкмо влизаше през задната врата с излизаща от устните му пара.

Носеше риза на шотландско каре, подобно на дървар от скеч на Монти Пайтън. Огледа стаята, докато сваляше кожените си работни ръкавици, а аз си стоях там като някаква изпаднала селянка, която меси тесто с професионални движения и пие кафе, приготвено от шефката на нашата манифактура. Забавлението от месенето? Да кажем — двайсетина долара. Това съвършено кафе? С радост бих дала за него седемдесет и пет долара. Изражението върху лицето на Рейн, когато ме видя да работя в кухнята по зазоряване? Безценно! Ухилих му се самодоволно, докато никой не ни наблюдаваше, и едно мускулче на челюстта му се напрегна. Той отиде до каната с кафе и си наля една чаша, докато аз разделях тестото на две, после завих едната половина в кърпа и започнах да търкалям другата по масата. Когато получих дълга, дебела около инч тестена змия, с бързи движения завих краищата и оформих самун, който поставих в намаслената тава. Ето го и него, хляб, готов за изпичане.

Рейн изглеждаше толкова разочарован, че просто нямаше как да не се изкикотя. Стомахът ми изкъркори; въздухът беше изпълнен с аромата на чудесен бекон, на печен хляб и сайдер, а от последния път, когато бях припарвала до нещо дори бегло напомнящо за закуска, бе минало ужасно много време. По принцип самият ми стомах не може да понесе мисълта за утринно ядене и никога не огладнявах преди обяд, ако и тогава изобщо огладнеех. Но сега бях гладна.